Никола Райков с младите си читатели.

На 14-ти ноември отличеният с множество награди писател Никола Райков издаде новото си детско произведение “Таласъмски истории”. След четирите книги-игри “Голямото приключение на малкото таласъмче”, “Още по-голямото приключение на малкото таласъмче”, “Добросъците” и “Приказка от два свята” това е една настолна игра за малчуганите и техните родители. Първият тираж е вече изцяло разпродаден.

Послучай тазгодишния Панаир на книгата във Франкфурт Николай Райков беше в Германия със собствен щанд и на 13-ти октомври посети Българското неделно училище “Аз Буки Веди”. Това беше и една прекрасна възможност за нас да поговорим с младия писател за неговите книги-игри, за любовта му към този позабравен литературен жанр и за бъдещето на детската литература.

Медия Пулс: Често съм се питала – как един възрастен може да пише за деца?

Ключовото е да си забравил възможно най-малко от детството или поне да успяваш да си спомниш какво е и да влизаш по сходен начин в детското усещане, за да можеш да се доближиш максимално до децата. Това, което също би помагало, е да ги наблюдаваш много, да слушаш внимателно как общуват помежду си, как си играят. Но колкото повече е запазил детското в себе си, толкова по-лесно ще бъде за един писател да пише детска литература.

Това е един вид дарба?

Да, разбира се. Но ако е само някакъв вид дарба, то тогава можеш да пишеш за възрастни. При детската литература е по-специфично, там трябва да се опиташ да се доближиш максимално до техния начин на виждане на света и на изразяване, за да могат те да почувстват книгата ти максимално близка.

Ти си завършил информационни технологии, не си филолог. И въпреки това реши да станеш писател?

Едно от децата в Кьолн ме попита къде съм се учил да пиша. Не съм се учил, а може би е въпрос на талант. И на четене. Все пак човек, ако чете редовно и практикува, действа. Поне при себе си наблюдавам така едно литературно израстване след първата, втората, третата книга и т.н. Всяка следваща е на едно по-добро литературно ниво.

Имаш ли любими детски автори, които са ти повлияли?

Да, имам. Мисля, че в творчеството ми може и да се усети част от влиянието им. Могат да бъдат открити малко Джани Родари, малко от Мечо Пух. В историите ми има и странни неща, може би подобно на “Алиса в страната на чудесата”, макар книгата да не е толкова близка референция. Също така Борис Априлов, авторът на “Десетте приключения на Лиско”. Той е един от по-известните български писатели, който четях с удоволствие като дете и още харесвам.

 

Книгите-игри дават свобода на читателя да променя историята и така да участва по-активно в нея.

 

Как се роди идеята за твоите книги-игри?

Едно време бях голям фен на този формат. Като юноша купувах почти всичко, което е излизало на пазара. Много харесвам този жанр, защото дава едно неправолинейно развитие на историята, тоест има постоянно едно “Какво, ако… ?”, получават се паралелни реалности в цялата книга. Харесва ми, че това дава свобода на самия читател да променя историята, да я вижда под различни ъгли и в крайна сметка да участва по-активно в нея, а не да е просто статичен читател или слушател. Това е един много ценен урок, на който искам да науча децата – че те са отговорни за своите решения и носят последствията от тях.

Кой седи зад проекта prikazka-igra.com?

Аз правя почти всичко, за което можеш да се сетиш, по и покрай книгите. Съпругата ми помага в по-общи дейности, например когато сме на панаир, тя идва с мен или пък помага с поръчките. Но иначе като организация, творчество и по-специфични дейности съм само аз.

Значи ти сам измисляш всички истории?

Да, аз измислям историите. Аз ги пиша, аз стоя зад самата концепция на книгите-игри. Едно време също имаше книги-игри, но те бяха като цяло ориентирани за тинейджъри. По принцип книгите-игри по целия свят са ориентирани или за възрастни, или за юноши. Същата концепция за най-малките не се намира другаде. Аз поне не съм откривал нещо подобно.

За колко годишни деца би препоръчал твоите книги-игри?

Бих казал, че те са за различни възрасти. Книгите ми горе-долу растат с по една година покрай моя син. “Голямото приключение” става и за по-мънички. “Приказка от два свята” е за 6-годишни и нагоре, при положение че има и родител, който да помага. Но много зависи от детето. За да играе самостоятелно и да се справя само, трябва да е поне на 8-9 години. Но като цяло е много по-забавно, когато се играе с родител. Това беше и първоначалната ни идея – и родителите да участват в четенето на книгите и така да отделят и прекарват малко повече приятно и ценно време с децата си.

Ти имаш още един много важен помощник – твоя син Румен. Той сигурно тества новите продукти?

Да, той е свидетел на целия процес. Още като напиша първата глава, Румен иска да я чуе. Разбира се, и на мен ми е интересно да видя неговата реакция – дали се засмива там, където съм очаквал да се засмее, дали разбира всички думи, които съм използвал и т.н.

 

За да четат децата, трябва да са свикнали да виждат книга в ръцете на родителите си.

 

Във времето на дигитализация, имаш ли усещането, че нещата отиват в негативна посока или въпреки всичко книгата ще оцелее?

По принцип имаше големи очаквания, че електронната книга ще започне да измества традиционната. Имаше покачване на интереса през годините, но в един момент, мисля, че беше преди две години, ако не се бъркам за статистиката, електронната книга достигна пика си и започна един спад. Така че според мен традиционната книга не е застрашена. Тя носи едно друго, чисто физическо усещане. Това е и част от психологията на човека – той харесва нещо да го пипне, да го помирише, да го усети и да го види физически, извън екрана. Особено такива книги, детски или направени луксозно, с допълнителни екстри и по-интересна полиграфия и изработка – те имат по-особена художествена стойност. Те са нещо хубаво и като подарък. Все пак трудно можеш да подариш електронна книга. Не че е невъзможно, но целият чар се губи.

Какво е мнението ти като съвременен автор в България – как се развива новото поколение в литературно отношение?

В България се твърди, че българите не четат, но по мои наблюдения нашата нация по нищо не се различава от повечето други. Не сме нито в положителната, нито в отрицателната крайност. Чете се съвсем нормално. Самият факт, че когато се говори за стартови тиражи и в други страни, дори и в големи страни като Германия и Франция, числата са сходни. Kонкретно юношеската литература се продава добре и се оказва, че точно младежите се връщат към традиционната литература. Те поради някаква причина, когато четат, предпочитат да четат традиционна книга и да са по-далеч от електронните устройства. Колкото и странно да звучи.

Да се надяваме, че това няма да се промени.

Ами всичко, разбира се, зависи от семейството, защото децата попиват това, което виждат. Има много хора, които очакват те да започнат да се интересуват от четенето, когато са в първи клас, и така да четат от само себе си. Но това много рядко се случва. За да четат децата, това означава, че някой трябва да им е чел от малки и те да са свикнали да виждат книга в ръцете на родителите си, за да имат те самите по-късно интерес към четенето. Така те ще преодолеят тази първа трудност, която четенето изисква. За тях то ще стане естествено и приятно, а не нещо на сила.

Благодарим за разговора!

Продукция: © MediaPulse 2018
Редактор: Ана Бързакова 
Снимков материал: Никола Райков

 

 

Сподели на профила си във фейсбук